Известия на ЦСИИ / Proceedings of CEHR, Vol. IV, 2019

СОЦИАЛНО-ИКОНОМИЧЕСКИ ПОСЛЕДИЦИ ОТ НЕПАЗАРНОТО РЕГУЛИРАНЕ НА ЦЕНИ В БЪЛГАРИЯ ЗА ПЕРИОДА МЕЖДУ ПЪРВАТА И ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Пенчо Д. ПЕНЧЕВ

Abstract: The study focuses on the socio-economic consequences of price controls performed by state and municipal authorities in Bulgaria during the Interwar period. It shows that their social welfare intentions often differ from the results achieved, and instead of alleviating the situation of the poor it is getting worse. The mere price fixing does not solve social conflicts and leads to administrative disturbances. From a political point of view, however, the authorities benefitted from price controls because they demonstrated concern for the problems of the majority while the blame for problems falls to greedy merchants and rich speculators.

Key words: price controls, Bulgaria, socio-economic consequences

JEL: N4, N9

I. Въведение

В пазарната икономика цените на стоки и услуги се появяват спонтанно в пресечната точка на търсене и предлагане. Цените не са просто числа, а имат изключително важни координиращи функции. Те носят информация за това как най-рационално и съобразно нуждите на обществото да се използват оскъдните ресурси, стимулират предприемчивостта, изобретенията и иновациите, наказват неефективните производители като ограничават печалбите им и т.н.

Важността на цените обяснява желанието на политическата власт да влияе върху формирането им. То може да се прояви косвено чрез данъчното облагане, субсидии, митнически тарифи, квоти, забрани за внос, износ и др. В определени случаи се прибягва към пряко фиксиране на минимални или максимални цени, което е оправдавано с наличието на някакви кризисни обстоятелства. Това е лесно обяснимо. Нарастването, а понякога и намаляването, на определени цени поражда обществено напрежение. Загрижени да запазят властта си, управляващите се опитват да внесат успокоение като подлагат цените на административен контрол. Те прибягват към поставяне на таван, над който цените не могат да растат и по-рядко въвеждат задължителна минимална цена, под която не може легално да се продава. Смята се, че така се помага на бедните и онеправданите.

В икономическата теория последиците от непазарното фиксиране на цени са добре известни. Те зависят от това дали фиксираната цена е под или над пазарната. В първия случай търсенето става по-голямо от предлагането и на пазара се появяват дефицити, а във втория предлагането става по-голямо от търсенето и на пазара се появяват излишъци от съответната стока (Samuelson and Nordhaus, 1985, pp. 391-394; Coyne and Coyne, 2015, pp. 8-28). Целта на предлаганото изследване не е да тества добре известни икономически истини, нито просто да ги илюстрира с примери от историята. Теоретичните конструкции на икономическата наука по необходимост опростяват действителността, за да анализират по-детайлно определени нейни характеристики. Историята от своя страна дава възможност за разкриване и проследяване на последиците от определено стопанско действие, което е по-близо до реалността. Това е и основната задача, която си поставя авторът. Статията е фокусирана към политическите мотиви и към социално-икономическите последици от регламентирането на различни цени, извършвано от държавна и общинска власт в България за периода между двете световни войни. Тя показва, че социалните намерения често се различават от резултатите, които се постигат и вместо облекчаване на положението на бедните се достига до влошаването му. Самото фиксиране на цени не решава социалните конфликти и води до административни неуредици. В политически план властите извличат позитиви понеже демонстрират загриженост към болките на мнозинството и прехвърлят вината за проблемите върху алчни търговци и спекуланти.

II. Изложение

1. Защо се нормират цените в България след Първата световна война?

Цените в България започват да нарастват в периода на Първата световна война. През следвоенните години в страната не настъпва нормализиране. Връщането към предвоенните условия на относителна ценова стабилност се очертава практически невъзможно.

В самото начало на 20-те години на 20 век причините за скъпотията се търсят най-вече в последиците от войната. Тук се включват нарушените вътрешно и външнотърговски връзки, жертвите, намаленото производство, загубата на територии и др. Все още се смята, че спекулата, макар и да не е без значение, не е с основна роля за увеличаването на цените. Икономистите обясняват постоянното поскъпване и с непрекъснатото печатане на книжни пари от страна на БНБ. През 1920 г. Ж. Бурилков пише: „…емисионната политика на Б.Н. Банка от войната насам, под давлението на държавата, по своята същност и последици малко се различава от вулгарното фалшифициране на монетите“ (Burilkov, 1920, p. 44). Към нормирането на цени се подхожда с голям скептицизъм, защото по време на войната дейността на Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост като институция отговорна за това е довела до изчезване на продукти от пазара и до отслабване на най-важните клонове от производството. По тази причина поддържането на подобни форми на държавна намеса в икономиката би значило, че „…не сме научили нищо от досегашните опити и сами да си отнемем всяка възможност за стопанско съвземане“ (Burilkov, 1920, pp. 63-64).

Постепенно обясненията за състоянието на цените придобиват по-общ характер. През 1925 г. либералният в предвоенния период автор Кирил Попов отбелязва, че скъпотията е последица от това, че българското стопанство е пострадало от войната. Той сочи, че след войната са настъпили „ненормални“ стопански времена. При тях законът за търсенето и предлагането и конкуренцията не са в състояние да осигурят нормални цени и това предизвиква бедствия за „цели обществени класи граждани-консуматори“ (Popov, 1925, p. 132). По-директен в обясненията си за непрекъснатото поскъпване е проф. Александър Цанков. От позицията си на министър-председател през 1925 г. той заявява, че участието на страната в Първата световна война й е коствало 2,5 милиарда златни лева и намалено земеделско производство. Цанков обяснява поскъпването с глобална криза, настъпила след Първата световна война – „България живее тежки дни, каквито преживява целият свят. Светът преживява една криза [курсивът мой – П.П.], която историята не познава, която е по-страшен удар от потопа, ако искате да знаете“ (Tsankov, 1925, p. 19).

Въвеждането на мотива за кризата оправдава постепенното връщане към практиките държавно нормиране на цените от времето на Първата световна война. Цените трябва да изпълняват и социалните функции, които им отреждат политиците. Така социалдемократът Илия Янулов оправдава необходимостта от въвеждане на минимална надница със социални и националистически мотиви. Това, според него е „един въпрос на хуманност, един въпрос на здраве, един въпрос на национална чест и въпрос на национално заздравяване“[1]. Един от най-странно звучащите социални аргументи в полза на въвеждането на минимална надница (т.е регламентиране на цената на труда) е изказан от софийския окръжен инспектор по труда Кр. Доков. Според него сред мерките за борба с безработицата е „…да се създаде закон за минималните надници“[2]. Ефектите от минималната надница и днес са обект на изследвания и спорове, но един от най-солидните аргументи срещу нея е, че тя води до увеличаване, а не до намаляване, на безработицата[3].

В годините на Голямата депресия мотивите за „справедлива цена“ придобиват голяма популярност. В Списание на българското икономическо дружество се пояснява, че справедливостта в ценообразуването трябва да бъде еднаква „за всички участници в производството, в обществения и национален живот, за труда, капитала, производителите и потребителите“ (Kalinov, 1931, p. 347). Представителите на властта са още по-ясни. През юни 1931 г. министърът на вътрешните работи Ал. Гиргинов заявява в Народното събрание, че през последните два месеца хранителни продукти, строителни материали и други са поскъпнали между 10 и 30 %. Цените на външните пазари не са се променили и поради това министърът намира повишението за „неоправдано и ще следва да се запрети“[4].

Политическата власт не се нуждае от особени теоретични оправдания за действията си. Въпреки това при определянето на цените се стъпва, понякога дори несъзнателно, на конкретен теоретичен фундамент. В книгата си, посветена на нормирането на цените държавният чиновник Ат. Атанасов сочи, че калкулирането на нормировки за селскостопански продукти се извършва като се вземат предвид стойността на семето, на надниците, разноските по превоз и т.н. (Atanasov, 1938, pp. 16-22). Явно е, че в основата на непазарното формиране на цените стои погрешната трудова теория за стойността, според която стойността на дадена стока се определя от труда вложен за производството й.

2. Как и кой нормира цените? Без единство в многообразието.

При тези условия още от началото на 1924 г. започва законодателна подготовка на държавната борба със скъпотията. Януари същата година широките социалисти разработват законопроект, който предвижда системна държавна намеса в стопанския живот на страната. Сред предвидените конкретни мерки са: организиране чрез държавен кредит на общински предприятия за доставка на стоки от първа необходимост, налагане на държавен монопол на търговията със сол, наказателни мерки за спекуланти и други подобни[5]. Нормирането на цени като средство за ограничаване на нарастването им все още липсва.

През лятото на 1924 г. в парламента се обсъжда законопроект за облекчаване на продоволствието и борба със скъпотията с автор депутатът от управляващия Демократически сговор д-р Т. Кулев. При дискусиите са направени някои скептични изказвания от страна на представители на мнозинството. Андрей Ляпчев заявява, че с предлагания законопроект не може да се постигне намаление на скъпотията[6]. Гласът на икономическия разум остава без отзвук и законопроектът е гласуван. Прави впечатление, че правителствените депутати не виждат в него средство, което дава законно право на държавата или на общините да нормират цени. Т. Кулев заявява, че „борбата със скъпотията чрез нормиране на цените се провали“. Тя не е дала добри резултати в никоя страна от света „тя се провали и у нас; тя е невъзможна“[7]. Икономистът Д. Мишайков отбелязва, че ако нормираните цени са близки до пазарните, то от тях няма смисъл. Ако пък са по-ниски от пазарните „в такъв случай би се появила контрабандата, защото е невъзможно да се установят на пазара цени, които не съответстват на действителното съотношение между търсенето и предлагането. И в двата тия случая се явява контрабандата: тя е която унищожава цялата система на нормиране на цените“[8].

Законът за облекчаване на продоволствието и намаляване на скъпотията влиза в сила от началото на август 1924 г. В него се предвижда Министерският съвет да назначава Главен комисар по продоволствието. Неговите функции са формулирани твърде общо. Той „проучва общите мерки, които трябва да се вземат за улесняване на продоволствието … и мерките , които трябва да се вземат за ограничаване на скъпотията и спекулата“. Към общините се назначава комисар по прехраната. На местна почва той проучва въпросите за борбата със скъпотията и спекулата и прилага мерките на централната власт и на Общинския съвет за тяхното ограничаване. Предвидени са глоби и различни срокове затвор за длъжностни лица, които злоупотребяват с властта си по този закон, за лица или сдружения, които участват в различни спекулативни схеми и за мелничари и хлебари, които фалшифицират брашно като го смесват с по-евтино царевично и овесено брашно, с картофи и други вещества[9].

За Главен комисар по продоволствието е назначен Коста Николов, който е народен представител от управляващото мнозинство[10]. Той заема този пост до 1926 г., когато Главното комисарство е временно ликвидирано. Активната дейност на Главното комисарство обхваща периода от 1924 до 1925 г. С кредити отпуснати от държавния бюджет и с помощта на общинските комисарства се закупуват хранителни суровини, които се продават по намалени цени на производители, за да се поддържат ниски цени на хранителните продукти, т.е. намесата в ценообразуването е по-скоро косвена. От края на пролетта и през лятото на 1925 г. започва постепенната ликвидация на общинските комисарства. Първото от големите градски комисарства, което е ликвидирано е пловдивското[11].

Активна дейност развива столичното комисарство по прехраната. Първоначално то е оглавено от А. Христов, а след ликвидацията на Главното комисарство на 17 юни 1926 г. столичният Общински съвет взема решение, че не може „да се откаже от грижи за продоволствието на столичното население“ и натоварва с функциите на комисар по продоволствието помощник-кмета В. Здравев[12]. Независимо от декларациите в Народното събрание, че нормировките на цени не дават ефект и пораждат спекула, в столицата от 1926 г. общинските власти започват да определят цената на хляба. През февруари и март 1926 г. тя на два пъти е намалена. По подобен начин същата година действа местната власт и в Русе[13]. Пряко определяне на цената на различните видове хляб в София има и през 1927 г.[14] Особено активно се намесва в ценообразуването столичното общинско ръководство през 1930, 1931 и 1932 г. През април 1931 г. всички хранителни продукти в София са с нормирани цени, като на гостилници, млекарници, кебапчийници и аперативи се позволява да продават по цени, които са максимум с 20% по-големи от определените за пазара[15]. Нормирането на цени става рутинна практика на столичното общинско ръководство през 30-те години.

Едва през 1933 г. на Главния комисар по продоволствието със закон е дадено правото да нормира цени на предмети и стоки от първа необходимост[16], а за нов главен комисар още от 1931 г. е назначен Борис Сарафов-Мъждраганов[17], който заема този пост до 1936 г.

В условията на Голямата депресия законодателството, което дава права на държавата за намеса в ценообразуването е разширено. През декември 1931 г. влиза в сила нормативен акт, според който не са позволени и се обявяват за нищожни договори, които имат за цел поддържане на неоправдано високи цени, ограничаване на производството и пласмента му и намалението на „нормалните цени на суровите продукти и на работнишкия труд“. Към Министерството на търговията, промишлеността и труда е създадена Картелна комисия, която има право да нормира цени. Нейното решение се утвърждава от министъра на търговията и не подлежи на обжалване[18].

Двете държавни институции, които имат правомощия във формирането на цените бързо влизат в конфликт. Той се отнася до определянето на цените на петрола. Картелната комисия започва проучвания за това на какво ниво да се фиксират цените на петрола, но Главното комисарство изпреварва и нормира неговите цени. Нормировката е одобрена от Министерския съвет. В същото време от Картелната комисия смятат, че определената цена е твърде висока и заявяват, че ще я обжалват пред административния съд. Подобен конфликт възниква и по отношение на цената на телта за гвоздеи, която е определена от Главното комисарство на 8 лева за килограм, докато Картелната комисия е нормирала цената на самите гвоздеи на същото ниво, т.е. получава се така, че двете административни структури определят еднакви цени за суровината и за готовата продукция[19]. Очевидно сходните функции пораждат конкуренция между държавните органи, което внася хаос в системата на нормиране на цените.

Към институциите, които през 30-те години на 20 век се занимават с фиксиране на продажни цени трябва да се посочи и Министерството на вътрешните работи и народното здраве. През юни 1934 г. министър П. Мидилев подписва наредба, с която се определят таксите, които се вземат при посещение в частни болници, а през август същата година определя таксите за труда на зъболекари, фелдшери и акушерки[20].

В началото на 1936 г. е издадена Наредба-закон, с която Главното комисарство по продоволствието се премахва, а функциите му са прехвърлени към специална Служба по цените към Министерството на търговията, промишлеността и труда. Направената административна реформа не премахва недостатъците при нормирането на цените. Субективността при тяхното определяне и „многоначалието“ при нейното провеждане си остават трайни характеристики (Atanasov, 1938, pp. 41-43).

3. Дефицитите

Недостатъчното предлагане на стоки, чиито цени са нормирани под пазарните е класическо предвиждане на икономическата теория за последиците от намесата на властта в ценообразуването. То намира потвърждение и в българската стопанска действителност. На места недостигът на хляб, чиито цени са нормирани, достига до големи размери и поражда социално напрежение. През януари 1925 г. един свидетел отбелязва, че след въвеждането на нормировки на цените на хляба „Пред русенските фурни се разиграват много от сцените, на които бяхме свидетели през войната [Първата световна – бел. моя, П. П.]“[21]. Подобно е и положението в столицата през септември 1926 г. Местните производители издават позив, че при фиксираната цена на хляба търпят загуби и на 25 септември „след обед повечето от столичните хлебари не са извадили никакъв хляб и мнозина снощи нямаше какво да вечерят“. До затваряне на фурните не се достига, но страхът „от глад караше гражданите да се трупат пред фурните, както през време на войните“[22]. Повторението на сцени от времето на Първата световна война показва, че чрез непазарното регламентиране на цени властта може да създаде подобни условия в мирно време.

Дефицитите не винаги се проявяват веднага след нормирането на цените. Понякога в наличните автентични документи липсват сведения за дефицити на определени стоки с нормирани цени. Това може да се обясни по различен начин. Напълно възможно е някои от фиксираните цени да са близки до пазарните и така да не се появи недостиг. В някои случаи потребителите намират средства и начини да се справят с дефицитите без да се достига до тяхното системно проявление. Сведения за София от 1933 г. показват, че нормалната консумация на хляб в столицата е около 200 000 кг. хляб на ден, а при нормирането на цените фурните произвеждали по 120 000 – 130 000 килограма хляб[23]. Много потребители се насочват към домашно производство и по този начин преодоляват дефицита.

Сред продуктите с нормирани цени, за които се срещат сведения, че в определени периоди липсват от пазара, освен хляба, могат да се посочат: захар, кафе, сол, пирони[24], зеленчуци[25], месо[26], хлебна мая и изкуствен лед[27]. За други стоки с нормирани цени като памучни прежди, сапун, газ, син камък, мляко и млечни продукти и други в познатите до този момент извори не се срещат сведения, че се появяват дефицити. Това не означава, че при тях предсказанията на икономическата теория не действат. Към момента липсват достатъчно сведения, за да се проследи потребителската реакция.

Концепцията за поява на недостиг при непазарно фиксиране на цени не дава отговор на въпроса кои социални съсловия са най-тежко и пряко засегнати от липсата на определени стоки на пазара. Интуитивно може да се твърди, че дефицитите носят проблеми най-вече за бедните съсловия от обществото, защото по-заможните могат по-лесно да се снабдяват от т. нар. черен пазар, където цените са по-високи. Два конкретни примера от българската стопанска и социална действителност през 20-те и началото на 30-те години на 20 век помагат за изясняване на социалните последици от липсата на определени стоки на пазара.

Към началото на юни 1927 г. цената на хляба в София е фиксирана на 9.80 лева за килограм бял хляб, 8.50 лева за т. нар. черен хляб и 8 лева за килограм от типа народен хляб. Софийските хлебари обаче престават да произвеждат достатъчно хляб. Те обясняват, че не са в състояние да продават хляба на определените цени, защото брашното е поскъпнало. Затова настояват пред контролните органи цената на хляба да се повиши. Комисарят по прехраната на столицата (помощник-кмета В. Здравев) заявява, че искането на хлебарите му е известно – „Ние обаче им възразяваме, че не могат да искат това повишение, понеже сега вадят хляб от старите запаси [от брашно – бел. моя П. П.], които са си набавили по евтините цени“. Едва след като тези запаси привършат и като се проучи състоянието на житните борси във Варна и Бургас можело да се говори за корекции на цените[28].

Самоувереността на комисаря по прехраната, че познава по-добре от производителите състоянието на пазара не издържа дълго. На 10 юни 1927 г. под негово ръководство в столицата е проведена конференция, на която участват хлебари, мелничари, търговци на брашно и представители на заинтересовани кооперации. Решено е да се позволи минимално увеличение на цената на хляба: за белия от 9.80 на 10 лева за килограм, за черния от 8.50 на 9 лева, а цената на т. нар. народен остава старата – 8 лева за килограм. Повишението не задоволява хлебарите, които отново отказват да произвеждат хляб. На 12 юни е решено да се допусне още едно увеличение на цената до 10.40 лева за белия, 9.50 лева за черния, а цената на народния се запазва на 8 лева. Хлебарите са задължени да произвеждат 10% от най-евтиния народен хляб[29].

Очевидно стремежът на местната власт е да позволи поскъпване на определени видове хляб като запази ниските цени на хляба за най-бедните. Тази ценова регулация изглежда ориентирана към задоволяване на потребностите на най-уязвимите обществени групи. Оказва се, че намеренията се разминават с действителността – няколко дни по-късно гражданите на столицата започват да се оплакват, че не могат да намерят по хлебарниците най-евтиния хляб (8 лева за килограм). Това ги принуждава да купуват хляб по 9.50 лева за килограм[30]. Официално регламентираната ниска цена на „народния“ хляб прави така, че търсенето му превишава предлагането и логично се появява дефицит. Фиксираната цена беше предназначена да облекчи положението на най-бедните, но точно те всъщност остават без евтин хляб.

Вторият конкретен пример е от началото на 30-те години, когато Голямата депресия засяга тежко българското стопанство. Цената на зърнените продукти намалява, което означава, че намаляват доходите на селскостопанските производители, а от там следва намаляване на приходите в хазната. При тази ситуация чрез инструментите на ценовия контрол властта се опитва да направи невъзможното – да осигури евтин хляб за градското население и високи изкупни цени на житото, което би облекчило земеделците.

През юли 1932 г. столичното комисарство по прехраната, ръководено вече от П. Батолов, фиксира цената на масовия типов хляб на 5 лева за килограм. В тази цена влиза и плащането на косвен данък върху хляба. Въведено е облепването му с хлебни марки – нещо подобно на съвременните бандероли – с идеята да се осигурят приходи за хазната, които да се използват за закупуване на жито от производителите на цени по-високи от пазарните. Хлебарите в София се съгласяват с тази цена при условие, че им се гарантира цена на обикновеното типово брашно 3.40 лева за килограм. Комисарството по прехраната гарантира исканата цена на брашното. Гаранцията не е спазена, защото мелничарите постепенно вдигат цените, които достигат 4.30 лева за килограм. Хлебарите намаляват производството си, което ограничава потреблението за най-бедните. Собствениците на фурни влизат в тежки преговори с комисарството по прехраната с искане да им се осигури брашно на предварително обещаната цена.

Мелничарите от своя страна заявяват, че могат да си позволят да продават евтино брашно по 3.40 лева, ако купуват житото на цена не по-висока от 2.70 за килограм. Проблемът в това искане е, че земеделският министър настоява цената на житото да се вдигне, за да повиши доходите на производителите му[31].

Софийските хлебари правят няколко бурни събрания, в които настояват пред комисарството по прехраната и пред Министерския съвет да се осигури евтино брашно. Те заплашват да прекратят изцяло „ваденето на хляб“ и да „предадат ключовете от фурните на комисарството [по прехраната], което да разполага с тях както намери за добре“[32]. Поради споровете през август производството на хляб е силно намалено. Липсата на хляб се усеща най-остро в крайните, т.е. в по-бедните квартали на София, където фурните са малки и не са могли да се запасят с голямо количество брашно преди то да започне да поскъпва. Бедните столичани са принудени да си купуват хляб от съседни села или да се запасяват с брашно и да си правят сами хляба[33]. Фиксирането на цената на хляба и балансирането между интересите на различните съсловия има отрицателни последици за градската беднота в столицата.

4. „Черният“ пазар

Фиксирането на цени, които са под пазарните води до появата на т. нар. черен пазар, т.е. пазар на който стоки се продават без контрол от страна на властта, нелегално и на цени по-високи от официално обявените. Подобни практики не са нито нови, нито изненадват някой в обществото, включително и лицата, които са отговорни за въвеждането на нормирани цени. През 1929 г. общинският съветник в столицата д-р И. Караджов сочи, че докато е бил член на общинската комисия по прехраната „се убедил, че когато се нормира цената на един продукт, той се изгубва от пазара и се продава на по-голяма цена, отколкото трябва“[34].

Наличните сведения показват, че в страната постепенно се формира един устойчив нелегален пазар за стоки, които официално са с нормирани цени. Дори потребителите, които участват в него предпочитат да не сътрудничат на властите когато подлагат нарушителите на наказание. Столичният комисар по продоволствието К. Цицелков през 1929 г. отбелязва, „…че гражданите в повечето случаи на констатирани нарушения от страна на хлебарите или касапите отбягват да засвидетелстват с подписа си акта на нарушението“[35]. В доклада си пред кмета комисарят по продоволствието сочи, че независимо от „ежедневния контрол, едни от хлебарите не се спират да прибягват към нарушение на законите“[36].

Въпреки липсата на сътрудничество от гражданите, органите на столичното общинско комисарство на прехраната през май 1929 г. съставили актове на мнозина хлебари от Царибродския квартал, понеже продавали хляб по 900 грама вместо по един килограм[37]. През 1936 г. в София има 333 хлебарници, които произвеждат хляб и 211 хлебопродавници, които само продават. По сведения на тогавашния комисар по продоволствието Т. Йочев за август същата година са ревизирани почти всички производители и търговци на хляб. Без да се уточнява колко от тях са хванати в нарушение Йочев отбелязва, че повечето от нарушителите са „рецидивисти“. По подобие на практиката от 1929 г. и сега хлебарите продавали хляб с по-малко тегло от официално регламентираното изискване хлябът да е един килограм, а бакали, месари и зарзаватчии не етикетирали стоката си и я продавали над нормираните цени[38].

За кафето и месото се знае, че след нормирането им започва тяхната продажба „скришно“ от контролните органи по цени, които са по-високи от определените от местните власти. В Столичния централен общински съвет през юни 1929 г. съветникът А. Милев отбелязва, че след фиксирането на цената на месото „никой гражданин не е можел да вземе месо на нормираната цена; че месарите гледат с пренебрежение на закона“^{^[39]}. По подобен начин след нормирането на цените на триците през есента на 1938 г. продължава тяхната продажба „на свободния пазар на произволни цени“^{^[40]}.

5. Влошаване на качеството и измами при търговията със стоки и услуги с нормирани цени

През 1931 г. Главното комисарство по продоволствието обявява солта за стока от първа необходимост и нормира цената й. В България производителите на сол са Солопроизводителната кооперация в Анхиало (дн. Поморие) и Акционерно дружество „Гларус“. Те се споразумяват и продават солта по нормирани цени само ако купувачите на едро вземат 70% висококачествена и 30% „нечиста сол“. По този начин до потребителите стига сол с влошено общо качество[41].

През февруари 1933 г., за да задържат ниската цена на хляба от Главното комисарство по продоволствието разрешават на мелничари и хлебари да добавят в типовото брашно до 10% царевица[42]. Тя намалява качеството и хранителната стойност на хлебните продукти. Контролът на точния процент царевичен примес се оказва труден. Производителите на брашна и хляб продължават да смесват типовото брашно с царевично, но процентът на примеса е много по-голям от разрешеното. Така потребителите на тези продукти ги получават на ниска „социална“ цена, но пък качеството им значително пада. Главният комисар по продоволствието Б. Сарафов-Мъждраганов признава, че примесът на брашното с царевица „отваря вратите на произволи и спекулации, въпреки бдителността на органите на комисарството“[43]. Поради това смесването на пшенично брашно с царевично временно е спряно. През 1935 г. Министерският съвет взема решение, а Главното комисарство по продоволствието издава заповед всички видове пшеничен хляб да се произвеждат с примес от 20% царевично брашно. Дори хлябът, който домакинствата си приготвят сами, но изпичат в частни фурни също трябва да има посочения процент царевичен примес[44].

По-трудно се откриват последиците от нормирането на цените на важни за населението услуги. Въпреки това могат да са направят интересни наблюдения. През август 1934 г. министърът на вътрешните работи П. Мидилев издава вече споменатите наредби, с които се нормират цените на зъболекарските услуги, а също и таксите за акушерки и фелдшери. По административен път министърът намалява цените, което би трябвало да е в полза на потребителите. Действията на П. Мидилев се отнасят до сфера, в която България има тежки проблеми. През 30-те години на 20 век едва между 15 и 20 % от ражданията в страната се осъществяват със специализирана акушерска помощ. Останалите 80-85 % от децата се раждат в примитивни условия, с помощта на неуки баби и съседки. Това води до много висока детска смъртност (Zahariev, 1939, p. 53).

Наличните статистически данни за регистрираните в страната акушерки показват, че от 1931 г. (преди регламентирането на цените) до 1934 г. броят на частно практикуващите акушерки се увеличава. Увеличава се и общият брой на акушерките (частно практикуващи, плюс държавни и общински). След регламентацията на цената на труда им броят на акушерките в страната намалява. Това се дължи най-вече на намаляването на частно практикуващите, което не е компенсирано от увеличение на държавните и общинските акушерки. Едва през 1941 г. общият брой на акушерките в страната надхвърля този от преди регламентирането на цените[45]. След нормирането на цените броят на регистрираните фелдшери също намалява. Вероятно част от акушерките и фелдшерите са преминали в сивия сектор и не са регистрирани от статистиката. Напълно възможно е също така намаляването на броя на акушерки и фелдшери да не се дължи единствено на държавната намеса в цените на услугите им. Факт е, че след като държавата намалява цените на тези услуги, евтиният достъп до тях е ограничен.

Фиксирането на продажните цени създава условия, които стимулират различни измами. За наличието на такива свидетелства изказване на депутата В. Рашев в Народното събрание от 17 януари 1939 г. По неговите думи „На нашия пазар се пускат от нашите фабрики платове, на които метърът е скъсен на 98 см. Много често, когато отидете да купите един калъп сапун … сапунът носи щемпел 500 гр., а като го претеглите, макар и суров, излиза по 400 до 450 грама. Същото е и с отбелязаните по сапуна проценти мазнини“[46]. На повърхността това изглеждат практики въведени от недобросъвестни търговци и производители. Като стимул за тях трябва да се посочи фактът, че властта определя продажните цени на съответните продукти и понеже те са ниски, търговци и производители са принудени да прибягнат към описаните средства.

6. Политиката над всичко и ролята на администрацията

Сред важните последици от държавното регламентиране на цените е възможността то да се използва като инструмент за политически цели. През 1929 г. столичният комисар по прехраната К. Цицелков обяснява някои от мотивите за въвеждане на непазарни цени. Според него то служи „за да предотврати партизанските и левичарски течения, които често не, а повечето пъти са проводници на нежелани инциденти“[47]. Наличието на политически мотивирано нормиране на цените е отбелязано и от Ат. Атанасов, който пише, че често с тях се прави „обикновена демагогия“ (Atanasov, 1938, p. 4).

В периодичния печат от втората половина на 20-те години се откриват и конкретни примери на предизборна агитация чрез манипулиране на цени. През февруари 1926 г. в България са проведени местни избори. Вестник „Утро“, който е най-популярният през тези години, в деня на изборите излиза със съобщение за това, че цената на хляба е фиксирана на 7.80 лева за килограм. По-любопитно, от гледна точка на последиците от държавната намеса в ценообразуването, е подзаглавието на съобщението – „Днес стават избори ... цената на хляба се смъква [курсивът мой – П. П.]“[48]. За съвременниците е ясно, че между намаляването на цената на хляба и резултатите от изборите съществува връзка. Чрез манипулирането на цената властимащите ясно показват на гласоподавателите за кого да гласуват. В конкретния случай управляващите от Демократическия сговор печелят изборите в София. По подобен начин през април 1929 г. преди общинските избори е намалена цената на най-евтиния типов хляб в София[49]. Макар, че общинските органи за контрол над фиксираните цени установяват, че много хлебари не ги спазват, изборите отново са спечелени от Демократическия сговор. Месец след провеждането на изборите цената на хляба е вдигната[50].

Изборите в България още непосредствено след Освобождението не се отличават с особена честност. За спечелването им са прилагани всякакви, повече или по-малко, брутални и непочтени трикове, сред които се нарежда и социалната политика. Тя обаче се оказва особено податлива на политизиране – преди избори се намалява цената на хляба, Столичната община раздава помощи на цигани[51] и т.н. Така тя се превръща в един от утвърдените начини за корумпиране и компрометиране на демократичния политически модел.

Броят на заетите в контрола за спазването на нормираните цени непрекъснато се увеличава[52]. Нарастването на регулациите надхвърля капацитета на администрацията и тя не е в състояние да прилага изискванията за фиксиране на определени цени. През ноември 1934 г. Главното комисарство по продоволствието констатира, че много от общините не прилагат закона за облекчаване на продоволствието и намаляване на скъпотията[53]. Подобна констатация е направена от Министерството на вътрешните работи и през юни 1935 г. В прессъобщение се заявява, че министерството разполага със сведения, според които „в много градски и особено селски общини законът за облекчаване на продоволствието и намаление на скъпотията не се прилагал … На много места комисарите по продоволствието не проявявали никаква дейност и не вземали мерки да прекратят скъпотията и спекулата“[54].

III. Заключение

Практиката да се нормират цени на стоки за масово потребление не е нова в българските земи. Изобилен документален материал за нейното съществуване в градското стопанство има за периода 17-19 в. (Atanasov, 2014, pp. 10-13). В представеното изследване се установи, че с фиксиране на цени в България между двете световни войни се занимават централната и с нейно пълномощие местната власт. Към административно определяне на цени се прибягва най-вече по социални причини в големите градски центрове на страната. Самото фиксиране до 1933 г. се извършва по Закона за облекчаване на продоволствието и борба със скъпотията, въпреки че неговите автори не предвиждат подобно използване. Независимо от социалните цели, с които се провежда резултатите от непазарното регламентиране на цени се отразяват негативно предимно на бедните, те водят до поява на черен пазар и демонстрират ограничените възможности на администрацията да се справи с ценообразуването. Цените са използвани, макар и ограничено, от политическата класа за утвърждаване във властта и за печелене на избори. В този смисъл може с увереност да се твърди, че регулирането на цени от страна на властта няма предимства в сравнение с пазарното формиране. Ценовото регулиране е полезно за властимащите, защото прехвърля недоволството от повишаването на цените към търговци и производители и представя политиците като искрено загрижени за народното благосъстояние.

REFERENCES:

Atanasov, At 1938, ‘Price Fixing’, Publisher T. T. Dragiev, Sofia (in Bulgarian).

Atanasov, Hr 2014, ‘To the arrangement of the puzzle: the fixed prices in Vidin, Rousse and Sofia from the middle of the XVII to the beginning of the XIX century”, Historical Future, N 1-2, 2014, pp. 3-52. (in Bulgarian)

Burilkov, J 1920, ‘The Dearness and our Economic Policy”, Publisher Simeonovi Brothers, Burgas (in Bulgarian).

Coyne, Cr. and R. Coyne, 2015, ‘The Economics of Price Controls’. Flaws and Ceilings. Price controls and the Damage They Cause, The Institute of Economic Affairs, London.

Kalinov, D 1931, ‘Cartels and Price Regulation’. Journal of the Bulgarian Economic Society, vol. XXX, N 6, pp. 329-347 (in Bulgarian).

Lal, D 1995, ‘The Minimum Wage: No Way to Help the Poor’, The Institute of Economic Affairs, London.

Mirkov, Al 2019. ‘The Metropolitan Municipality (1918-1925). Political Factors, Managerial Decisions, and Mayoral Tragedies’, IK “Gutenberg”, Sofia (in Bulgarian).

Popov, K 1925, ‘The Problem of Dearness’, Archive for Social and Economic Policy, vol. 2, pp. 131-136 (in Bulgarian).

Tsankov, Al 1925, ‘The Dearness, its Causes, and the Means for its Limitation’, Judicial Review, vol. 1, pp. 12-20 (in Bulgarian).

Samuelson, P. and W. Nordhaus, 1985, ‘Economics. Twelfth edition’, McGraw-Hill Book Company.

Zahariev, Z 1939, ‘Why Children Die (contribution to the research on the child mortality in Bulgaria), Sofia (in Bulgarian).

Correspondence address:

Pencho D. Penchev – Associate professor, D.Sc.

University of National and World Economy

Department of Political Economy

8-mi dekemvri Str., 1700, Sofia

E-mail: pencho_penchev@gyuvetch.bg

[1] Стенографски дневници 22 ОНС, II РС, 72 заседание, 2 април 1929 г., с. 1423.

[2] Утро, бр. 6423, 18 януари 1931 г., с. 5.

[4] Приложения към Стенографски дневници на 23 ОНС, I РС 1931/1932, Приложение N 84, с. 361.

[5] Утро, бр. 4348, 30 януари 1924 г.

[6] Стенографски дневници, 21 ОНС, I РС, 124 заседание, 9 юли 1924 г., с. 3141.

[9] Държавен вестник, бр. 102, 7 август 1924 г. Наказателната отговорност на хлебари и мелничари не присъства в първоначалния текст на закона, тя е добавена със специално Окръжно от Главния комисар по продоволствието през октомври 1924 г. (Държавен вестник, бр. 149, 2 октомври 1924 г., притурка).

[10] Държавен вестник, бр. 110, 16 август 1924 г. (притурка).

[11] Утро, бр. 4765, 5 юни 1925 г., с. 1; бр. 4805, 17 август 1925 г., с. 1.

[12] ДА – София, ф. 1к, инв. оп. 1, а.е. 481, л. 341.

[13] Утро, бр. 4953, 15 февруари 1926 г., с. 1; бр. 4977, 15 март 1926 г., с. 1; бр. 5141,2 октомври 1926 г., с. 1.

[14] Зора, бр 2379, 10 юни 1927 г., с. 1; бр. 2381, 12 юни 1927 г.; бр. 2384, 17 юни 1927 г., с. 1.

[15] Утро, бр. 6486, 5 април 1931 г., с. 3.

[16] Държавен вестник, бр. 63, 22 юни 1933 г.

[17] Това назначение може да се приеме като политическо, защото главният комисар е демократ (see: Mirkov, 2019, p. 54), а на власт тогава в България е коалицията Народен блок, в която основна роля има Демократическата партия.

[18] Държавен вестник, бр. 222, 23 декември 1931 г.

[19] Зора, бр. 4171, 2 юни 1933 г., с. 3.

[20] Медицински глас, бр. 12, 15 юни 1934 г., с. 3; Държавен вестник, бр. 105, 9 август 1934 г., с. 1707.

[21] Утро, 30 януари 1925 г., бр. 4642, с. 1.

[22] Утро, 26 септември 1926 г., бр. 5136, с. 1; 27 септември 1927 г., бр. 5137, с. 1.

[23] Зора, 1 юли 1933 г., бр. 4196, с. 5.

[24] Зора, бр. 4167, 28 май 1933 г., с. 1; бр. 4114, 20 март 1933 г., с. 4; бр. 4195, 30 юни 1933 г., с. 5.; бр. 4125, 2 април 1933 г., с. 1.

[25] Утро, бр. 6568, 11 юли 1931 г., с. 2

[26] ДА-София, ф. 1к, оп 1, а.е. 458, л. 391.

[27] Зора, бр. 5036, 11-14 април 1936, с. 3; бр. 5120, 24 юли 1936 г., с. 5.

[28] Зора, бр. 2377, 8 юни 1927 г., с. 3.

[29] Зора, бр. 2379, 10 юни 1927 г., с. 1; бр. 2380, 11 юни 1927 г., с. 2; бр. 2381, 12 юни 1927 г., с. 3.

[30] Зора, бр. 2383, 16 юни 1927 г., с. 3.

[31] Утро, бр. 6903, 24 август 1932 г., с. 1; бр. 6904, 25 август 1932 г., с. 2; бр. 6905, 26 август 1932 г., с. 2.

[32] Пак там, бр. 6906, 27 август 1932 г., с. 2; бр. 6907, 28 август 1932 г., с. 2

[33] Пак там, бр. 6907, 28 август 1932 г., с. 3.

[34] ДА-София, ф. 1к, инв. оп. 1, а.е. 458, л. 391.

[37] Слово, бр. 2097, 17 май 1929 г., с. 4.

[38] Зора, бр. 5103, 4 юли 1936 г., с. 7; бр. 5153, 2 септември 1936 г., с. 4.

[40] Стенографски дневници, 24 ОНС, I РС, 43 заседание, 20 януари 1939 г., с. 990.

[41] Стенографски дневници, 23 ОНС, I РС, 14 заседание, 20 ноември 1931 г., с. 267-268.

[42] Зора, бр. 4861, 14 февруари 1933 г., с. 5.

[43] Зора, бр. 4120, 27 март 1933 г., с. 5.

[44] Държавен вестник, 29 юни 1935 г., бр. 143, с. 2180-2181.

[45] Статистически годишник на царство България. Година XXXIV, София, 1942, с. 150.

[46] Стенографски дневници, 24 ОНС, I РС, 41 заседание, 17 януари 1939 г.

[47] ДА-София, ф. 1к, оп 1, а.е. 458, л. 390.

[48] Утро, бр. 4953, 15 февруари 1926 г., с. 1.

[49] Слово, бр. 2060, 23 април 1929 г., с. 4

[50] Пак там, бр. 2104, 18 юни 1929 г., с. 4.

[51] Утро, бр. 6549, 21 юни 1931 г., с. 1.

[52] През 1929 г. в столичното комисарство по прехраната са заети 6 агенти проверители, а през 1932 г. техният брой достига 120 (ДА-София, ф. 1к, инв. оп. 1, а.е. 458, л. 389; а.е. 523, л. 326).

[53] Зора, бр. 4613, 14 ноември 1934 г., с. 1.

[54] Пак там, 22 юни 1935 г., бр. 4794, с. 5.