Известия на ЦСИИ / Proceedings of CEHR, Vol. V, 2020
СТОПАНСКА
ХАРАКТЕРИСТИКА И РАЗВИТИЕ НА ПАЗАРНИТЕ ОТНОШЕНИЯ В СЕВЛИЕВО
(СЕРВИ/СЕЛВИ) И В КАЗА ХОТАЛИЧ ПРЕЗ XVI–XVII ВЕК (ПО ДАННИ НА ОСМАНСКИ РЕГИСТРИ
ОТ ПЕРИОДА)
Красимира МУТАФОВА
Abstract:
On the basis of
partially published Ottoman register material from the 16th and 17th
centuries and the published legislative acts of the Ottoman sultans – canuns and canunnames (laws and legislations), and etc., regulating the
system of market duties and taxes in the Ottoman Empire, the author makes an
attempt to outline the economic characteristics of the settlements – a total of
43 – from the nahi / kaza of Hotalich and the formation of
market relations within its scope. The diverse and compact information contained
in the selected for the purposes of the study mufassal (detailed, nominal) defters from 1516–1517, 15141–1545, 1613–1614 and 1642–1646
allows us to follow: the establishment of Servi/Selvi as the administrative
center of the nahi/kaza Hotalich; to look for
indications of its urban status; the formation of a separate market, as
indicated by the inscribed market
bac by Servi itself (bac-i
bazar nefs-i Servi), and its transformation into a market center for the
region. It is the commercial bac
fee, which as a rule accompanies every transaction on the local city market
(except for the purchase and sale of real estate – vineyards, gardens, mills,
houses, shops) and is an important part of the system of market duties and
taxes is a definite indicator of market activity in the studied settlements.
Although it is difficult to reconstruct the picture of the city market only on
the basis of the records in the mufassal
defteris, which register only the volume of this activity, the applied
deductive, conditionally speaking, and inductive method to the entered taxes
and fees, reveal not only the whole set of cultivated crops and specific
livelihoods of the population, but also provide an opportunity to highlight
those industries in the general production characteristics of the settlements
of the nahi Hotalich, oriented
to the market.
Key words: nahi/kaza Hotalich, Servi/Selvi, economic characteristic, Ottoman period, settlement structure, market fees,
bac, Ottoman period, Mufassal defteris, kanun, kanunname
JEL: N53, N93
Миналото
на Севлиево и Севлиевския край десетилетия наред
привлича вниманието на местните краеведи, на учени у нас и в чужбина. Причините без съмнение са комплексни. Градът и регионът в много отношения са определящи за динамиката на
етнорелигиозните промени след османското завоевание и в немалка степен за новата социално-икономическа действителност, част са от значимите стопански промени в
българските земи и особено в градовете през този период. Немаловажен е фактът, че изследваният регион е типичен пример за
приемственост в администрирането на българските земи, засвидетелствана както в
териториалното припокриване на средновековните административни структури с
новите османски, така и в названията. Регионът е типичен пример и за преките
проявления на османския модел на властово, демографско и стопанско овладяване
на българското пространство на локално ниво.
Въпреки немалкото изследвания, посветени на Севлиево и
Севлиевския край[1], обнародваните през последните години османски документи[2], както и
целевите археологически проучвания (Simeonov, S & Stanilov, S 2007), някои въпроси относно историята на града и региона, начина на
администрирането и стопанската му характеристика в ранните столетия на османско
владичество остават неизяснени. Без категоричен резултат са и дългогодишните
дебати, свързани със съдбата и локализацията на средновековния Хотел[3] и връзката му с днешно Севлиево[4].
Възможност да се проследи развитието и цялостната
стопанска характеристика на Серви/Селви и селищата от нахия Хоталич, на която
Серви става административен център в края на XVI – нач. на XVII в., дава обемната и компактна информация, съдържаща се в няколко муфассал
дефтера (подробни поименни регистри), подбрани за целите на изследването:
- муфассал дефтер на тимари, зеамети и хасове във вилаета Нийболу (Никопол), съставен през 922 (05.02.1516 – 23.01.1517) г.[5];
- откъс от муфассал дефтер на поземлени владения в района на Търново от
първата четвърт на XVI в. (след
7.07.1502 – 25.06.1503 г.)[6];
-
муфассал
дефтер
на тимари, зеамети, хасове, мукатаи, чифлици и вакъфи по територията на казите
и нахиите Нийболу, Зищови (Свищов), Рахова (Оряхово), Чибре (каза с център с.
Долни Цибър), Лофча (Ловеч), Излади (Златица) и Търнови от 1 шеввал 947 – 29 шеввал 951 (29.01.1541 – 13.01.1545) г.[7];
- подробен (муфассал) дефтер на тимари, зеамети, хасове, мукатаи и чифлици на територията на санджак
Нийболу от 1022 (21.02.1613 – 10.02.1614) г.[8].
Съществуват предположения за по-ранна датировка на отразената в него информация, която според част от авторите отговаря на регистрацията,
направена през 1579 г.
(Mutafova, 2016, p. 540).
- поименен опис на
пълнолетното мъжко население за събиране на данъците авариз-и дивание и текялиф-и
йорфие[9]
от селищата на санджаците Нийболу, Силистре и Видин, съставен в интервала 1642 – 1646 г.[10].
Другият тип извори, определящи законовата рамка на
пазарните отношения, са различните кануни и кануннамета (закони и законници) от
XV и XVI в., които регламентират градските занаяти и търговия и определят размера и
вида на таксите, митата и налозите върху тях:
l Кануннаме на султан Мехмед II от 1454 г.[11];
l Кануннаме на султан Селим I[12];
l Кануннаме на султан Сюлейман I[13];
l Кануннаме на Никополски санджак от 1566 г.[14];
l Закон за пазарния бач на самото Търнова[15];
l Закон за пазарния бач на самия Лофча[16];
l Закони за различни селища от XVI в., публикувани от
Бистра Цветкова (Tsvetkova, 1972).
Сравнителният анализ на
тази комплексна информация дава възможност да се откроят няколко същностни
характеристики в стопанското развитие на Севлиево и селищата в обхвата на
нахия/ каза Хоталич, на които обръщам внимание в настоящото изследване.
На първо място, позволява да се проследят промените в административния статут и стопанското
развитие на централното селище: утвърждаването на Серви/Селви като
административен център на нахия/каза Хоталич; индикациите за градския му
статут; формирането на обособен пазар и превръщането му в пазарно средище за
региона.
На второ – на базата на регистиран бадж в
данъчната листа на съответните селища да се проследят индикациите за пазарна
дейност в региона на нахия Хоталич.
На трето място, чрез прилагането на дедуктивен, условно
казано, и индуктивен метод на изследване да се очертае стопанската
характеристика на региона и да се откроят онези отрасли в общата производствена
характеристика на селищата от нахия Хоталич, насочени към пазара.
***
Прегледът на наличните османски регистрови документи
сочи, че появата на административна единица – нахия Хоталич, единично вписвана
като Хоталиче, датира едва от ХVІ в.[17] Формирането на нахия Хоталич през ХVІ в. и трансформирането ѝ в каза през следващия век (в описа от
1641/1642 – 1646 г. е записана каза Хоталич в лива Никболу) най-вероятно
е в пряка връзка с проведената административна реформа
на Сюлейман І (1520–1566), с която
цялата империя е разделена на еялети, санджаци, кази и нахии (Gradeva, 1989, p. 51). Като административен център на новосформираната нахия Хоталич османските регистрови
документи категорично сочат Серви, днешното Севлиево. Названието Хоталич за означаване на нахията, по-късно на
казата, се запазва и през следващите векове. По-скоро са инцидентни вписвания
от типа на „каза Хоталич с друго име Серви“[18] / „каза Хоталич с друго име Селви“[19]. Едва в края на ХVІІІ и през следващия ХІХ в. в различен тип османски документи (фермани, илями и пр.) се срещат и означения каза
Серви/ или Селви, без това да изключва и назоваването й като каза Хоталич.
Това, от своя страна, логично повдига въпроса за съдбата
на средновековното селище Хотел[20] след османското завоевание и неговата функционална натовареност в
османското провинциално устройство, тъй като в османските документи от ХV в. под това име фигурира единствено село (карие). От друга страна, късното формиране на обособена нахия Хоталич налага
ретроспективен метод на изследване на селищата от нахията/казата за предходния
период, когато те са административно свързани с каза Търнова.
В съкратения регистър (иджмал дефтери) на хасове, зеамети и тимари в Никополски санджак от 1479 г.[21] село Хоталич е записано към тимара на Юсуф хан, Ибрахим, Ахад, Юнус и
Касъм с „приход [от живущи] извън селото – 435 акчета“. Само няколко години по-късно в краткия
регистър от 1483–1485 г., публикуван от Р. Ковачев, „село Хоталич, с друго
име Хисар беги, спадащо към Търнови“,
е вписано с 9 домакинства, 2 неженени пълнолетни данъкоплатци и 19 потомци на
спахии и общ годишен приход от 1635 акчета (Kovachev, 1997, p. 112). Важен ориентир в
локализацията на средновековековната българска крепост, регистрираното ново
название на Хоталич – Хисар беги (букв. „крепост на бея“) – е и категорично
потвърждение, че средновековният Хоталич не е пряк предшественик на днешния
град Севлиево[22]. Сравнителният анализ на османските регистрови данни от ХVІ в. сочи постепенното налагане на новото название Хисар беги/бейли, а Хоталич
се запазва единствено като наименование на създадената административна
структура. В муфассал дефтера от 1613–1614 г. например е отбелязано село
Хоталич, с друго име Хисар бейлю-и баля, заедно с Хисар бейлю-и зир[23], а в
този от 1641/1642 – 1646 г. фигурира единствено село Хисар бейли[24].
Регистровите документи, свързани с появата на днешния
град Севлиево, категорично сочат новоосноваването му от тюркски колонисти в
началото на ХVІ в. При най-ранното му споменаване
като село Серви в поименния (муфассал) регистър от 1516 –1517 г. към него са регистрирани само
мюсюлмани – 18 домакинства и 5
неженени данъкоплатци. Регистровите данни от началото на ХVІ в. не
сочат някакъв по-особен статут или специфична религиозна принадлежност на заселилата се тук мюсюлманска общност. Вписаните данъчни задължения
по-скоро определят заселилите се тук мюсюлмани като земеделци, отколкото като
номади. Сред данъците доминират тези, свързани със зърнените култури (пшеница, ечемик, овес, ръж и просо),
но е отбелязан и десятък от кошери в
размер на 359 акчета, десятък от зеленчукови градини (45 акчета) и десятък от
плодове (25 акчета)[25].
С
оглед дългогодишните спорове относно произхода и етимологията на името на град
Севлиево ще отбележа, че в статията си за Севлиево М. Кийл погрешно разчита
името на селището като Селви в коментираните от него османски описи от ХVІ в. (Kiel,
2005, pp. 274–275),
с което донякъде подвежда изследователите, позоваващи се на обнародваните от него данни[26]. Един обстоен преглед на публикуваните и
непубликувани османски извори за периода от втората половина на ХVІ до ХVІІІ в. сочи, че едва през ХVІІ в. в тях вече се срещат и двете названия на града – Серви и Селви. Не би
следвало, а и
няма основания, да се
търси разлика в етимологията на двете названия, еднакво „популярни“ през разглеждания период, нито пък „появата“ на названието Серви да
бъде пряко обвързвана с придобития градски
статут, тъй като Серви предхожда по време
появата на названието Селви (Mutafova, 2019, p. 295).
Обемната и компактна информация, съдържаща се в подбраните
за целите на изследването муфассал дефтери, дава възможност да се проследи
развитието на Серви в административно и стопанско отношение и да се потърсят
индикации за градския му статут и превръщането му в пазарно средище.
Сравнителният анализ на обобщените
регистрови данни от XVII–XVII в. ясно откроява кривата в демографското,
етнодемографското и стопанското развитие на селището в рамките на няколко
поредни регистрации. През 40-те години на XVI
в. все още липсват индикации за съществени промени – село Серви е вписано към
каза Търнови единствено с обитатели мюсюлмани. Регистрираните 14 домакинства, 22 неженени пълнолетни
мюсюлмани, 3 данъкоплатци, отбелязани
като „раи на Медина“, 1 доганджия (соколар) и 1 сейид
(потомък на пророка), указват
единствено известно усложняване на социалната структура на мюсюлманската
общност. Не се наблюдават промени и в стопанската характеристика на
селището. Данъчната листа в двата описа е еднотипна – регистрирано е единствено
незначително увеличение от 518 акчета в размера на общата сума от данъчните
постъпления[27].
Благодарение на доброто си местоположение
селището се разраства и като жителски състав,
и като заета площ и селищно устройство. Показателен е начинът, по
който е записано в поименния
(муфассал) регистър на поземлените владения на
територията на санджак Никболу от 1022 (21.02.1613 – 10.02.1614) г. Обобщените данни
от този регистър открояват видими промени в селищното, демографско,
етнодемографско и стопанско развитие на Серви, пряко отражение на новия му
административен статут – център на нахия. В него за първи път е регистрирана новосформираната нахия Хоталич с център Серви
– Нахия Хоталич,
спадаща към Никболу. Самото Серви[28], спадащо към
споменатата [нахия]. От султанските хасове[29]. Централната позиция на Серви в нахия Хоталич е зафиксирана в начина на записването му – „самото Серви“ (нефс-и Серви). В превод нефс означава ‘самият’ – центърът на
съответната административна единица, но в османската
административна практика се употребява и за обозначаване
на селища от градски тип[30]. Данъкоплатците мюсюлмани са групирани в две махали – Юкаръ (Горна)
и Ашагъ (Долна), а вписаната малка група християнски заселници поставя
началото на новия етноконфесионален облик на града.
При съпоставка с регистровите данни
от началото и средата на ХVІ в. ясно изпъкват различията в демографското
развитие на мюсюлманската общност – вписаните 44
домакинства и 26 неженени пълнолетни данъкоплатци надвишават около три пъти
тези от началото на ХVІ в. Сравнително усложнени са социалната и религиозната
структура на общността. Сред данъкоплатците от Горна махала фигурират мюеззин, имам и хатиб[31],
категоричен индикатор за промените в селищното устройство и архитектура, тъй като
фиксират наличието на петъчна джамия. Някои имена и прозвища на вписаните
обитатели подсказват частични вторични преселвания от Мала Азия, най-вероятно
отражение на войните на Сюлейман І (1520–1566) и обстановката в Османската империя и провинциите й
при Селим ІІ (1566–1574).
В описа от 1613–1614 г. за първи път е вписана общност на немюсюлмани. По-специално внимание
от гледна точка на споровете около статута на Серви – град или село в края на XVI в. – заслужава начинът на регистриране на немюсюлманите – неверниците на самото село Серви (гебран
карие-и нефс-и Серви, болд. КМ). Регистриран
е начален етап на формиране на общността – записани са само 5
данъкоплатци, глави на пълночленни домакинства,
и 1 пълнолетен неженен. Тя все
още не е ситуирана в квартална
структура (махала)
и не е ясно коя точно част на града обитава.
Коментираните регистрови данни сочат, че новата позиция на Серви в османското
провинциално устройство е последвана от видима промяна не само в демографските показатели и етноконфесионална структура на населението, но и в общото му
градоустройство и архитектурен облик. Селището бързо придобива черти на град с
новата си квартална структура, петъчна джамия и обособен пазар, както сочат
вписания пазарен
бадж от самото Серви (бадж-и базар нефс-и Серви)[32] в
размер на 350 акчета годишно.
Тук е мястото да обърна внимание на
търговската такса бадж, въведена в Османската империя през XV и XVI в. като част от
системата на пазарни мита и такси. Именно баджът, който по правило
съпътства всяка сделка на местното градско тържище (с изключение на
покупко-продажбите на недвижимо градско имущество – лозя, градини, воденици,
къщи, дюкяни), е категоричен индикатор за пазарна дейност в изследваните
селища.
Пазарните мита и такси, принципно
познати на Балканите през Средновековието, са включени в единна стопанска
конюнктура в Османската империя, а постъпленията от тях са централизирани и
насочени или към държавната хазна, или като приход за отделни висши сановници,
притежатели на султански хасове, зеамети, тимари, мюлкове и вакъфи. Системата е
зафиксирана още в най-ранните османски законодателни паметници от XV и XVI в., но в
кануннамето на Мехмед II (1444–1446,
1451–1481) регламентациите имат твърде общ характер[33].
Значително развитие на тази кодификация се наблюдава в законодателните актове
на Баязид II и Селим I (Tsvetkova, 1972,
p. 21). Заедно с тези регламентации в продължение на
целия XVI век се издават законодателни актове, които в детайли
регламентират функционирането на градския пазар във всяко по-голямо селище –
център на търговска обмяна (Скопие, Видин, Русе, Силистра, Никопол, Търново,
Ловеч, Шумен, Карнобат и др.)[34].
Подчертаният стремеж на османската
власт да обхване в рамките на фискалната си система и най-малкия приход от
облагане на стоки при търговски сделки, от друга страна, е още едно указание,
че тези сделки не са инцидентни, а са постоянна практика през XVI в. Основна задача на османската власт в областта на
градската икономика всъщност е да се осигурят постоянни постъпления от
търговската дейност посредством наложената върху нея такса – бадж, кара
бадж, бадж-и сиях, и съпровождащите я сродни такси, свързани с
търговски операции и занаятчийска дейност. Т.е. всяка стока/артикул – обект на
продажба – се облага с бадж. В заключителната разпоредба на кануна за
Скопие дословно се постановява: „Изобщо от това, което дойде в града за продан,
е закон да се взема бадж, според както е било обичай“[35]. Важно
е да се отбележи, че според законовите разпоредби от XV
и XVI в. баджът се налага при: внасяне на стоките в града,
ако те идват отвън; при докарването им на тържището и при извършване на самата
покупко-продажба, ако са от местен произход.
Наличните законодателни актове не дават информация
относно евентуална разлика между таксата, налагана при внасяне на стоката в
града при градските порти, и пазарната такса,
събирана при самото осъществяване на сделката в града. В някои кануни (Враца,
Ловеч, Търново, Шумен, Хаджиоглу пазаръ и др.) се отбелязва, че за
непродаденото не се заплаща нищо (Tsvetkova, 1972, p. 23).
Според регламентираните в кануните законоположения на
облагане с бадж подлежат не само артикулите, донесени на тържището в
пазарен ден, но и всички тези, обект на търговски сделки в рамките на града
през останалите дни.
С оглед статута на Севлиево и възможностите за пазарна
дейност в селищата на нахия Хоталич е важно да се отбележи, че в най-ранните
общи законодателни актове от XV и началото на XVI в. изрично се регламентира условието бадж да не се събира от
покупко-продажби, извършени „на село“. В законника на Мехмед II се постановява: „Каквото и да се продава в
село, [от продаденото] бадж не се взема“[36].
Все пак, макар и по-рядко, системата на пазарните такси и
мита би могла да се разпространи и върху села с по-голямо търговско оживление.
Типичен пример са издадените закони за баджа на село Ибрене (неуст.) и закона
за селото Василикос (дн. Василико)[37].
Подобни примери за с. Серакин, лива Виза, и щипското село Тевсиан, където се
налага пазарен бадж по време на ежегодния „пазар“ в селото,
посочва и Б. Цветкова (Tsvetkova, 1963, p. 188). С развитието на стоково-паричните отношения през XVI в. и засилването на търговския контакт между селото и града случаите със
събиране на пазарни баджове в селата зачестяват.
Коментираните примери подсказват, че вписаният като
задължение пазарен бадж от самото Серви в данъчната листа не е
категорично индикативен за градския му статут. За новите тенденции в стопанското развитие на Серви свидетелства всъщност доста по-богатата номенклатура на данъците и регистрираното чувствително увеличение в
размера на общата сума от данъчните постъпления – 4250 акчета, който надвишава с 1687 акчета този от
предходната регистрация. От друга страна, фиксираният висок размер на данъка
върху пшеница – 1650 акчета, около 39% от всички данъчни постъпления, определя
земеделието като основен поминък на населението.
Конкретно за градския облик на Севлиево е показателен и друг факт, макар в
поименния опис за облагане с аваризи от 40-те години на XVII век селището отново да е отбелязано като село Серви, спадащо към
каза Хоталич. Регистрираните 1 кетхуда (най-общо представител на населението), 1 капуджу (отговарящ за
охраната на градските порти), 1 кассаб (осигуряващ месо за града), 1 бербер сред жителите на Серви подсказват
различна административна структура и градоустройствен облик на селището.
Не по-малко динамично като
демографски, етнодемографски и стопански показатели е развитието на останалите
селища в рамките на нахия/ каза Хоталич през XVI
и XVII в. – общо 43 заедно със Серви и една мезра. Тук е
мястото да отбележа, че регионът, който
от края на XVI и през следващите два века попада административно в нахия/каза Хоталич,
е обособен между днешните селищни системи на общините Ловеч, Велико Търново и
Габрово. От
общо 43 селища и една мезра, регистрирани към нахия Хоталич, в началото на XVII
в.:
- само едно селище е неустановено –
с. Мананлъ;
- с други 12 впоследствие са
настъпили редица промени: някои се сливат в едно селище (с. Долно Крушево,
обединено най-вероятно към Горно Крушево), други се обособяват като махали (Али
Факихлер, впосл. махала Овдин); трети са изселени (с. Бара, общ. Дряново, днес
изселено);
- няколко селища (6) понастоящем са
включени в различни административни единици, но това не променя мястото и
позициите им през изследвания период: село Габрово, понастоящем гр. Габрово;
село Гъбен (дн. с. Гъбене, община Габрово), стар проход; село Дебнева (дн. с.
Дебнево, община Троян) – голямо средновековно селище; село Вирабива (дн. с.
Врабево, общ Троян); село Бела река (дн. с. Бяла река, община Сухиндол); село
Борика, с друго име Хадъм чифтлиги (дн. с. Янтра, обл. Габрово).
С оглед специфичната стопанска
характеристика на отделните селища с важно значение е религиозната
принадлежност на обитателите им:
1. „смесени“ – 21 (някои от тях са само с един представител на
другата религиозна общност).
2. обитавани само от мюсюлмани – 16 (пъстър социален и специфично
религиозен състав, какъвто е случаят със с. Малкочлу, дн. село Буря);
3.
обитавани
само от немюсюлмани – 6 (Габрова, Малкова, Гъбен, Сопот, Млечево, Батошево).
Две от селищата са с дербенджийски статут – с. Габрово (120 дербенджии), с. Гъбен
(60 дербенджии).
Таблица 1.
Разпределение на
селищата в нахия Хоталич съобразно религиозната принадлежност на обитателите
по данни на муфассал дефтера от 1613–1614 г.
|
„Смесени“ селища, обитавани от немюсюлмани и мюсюлмани |
Селища, обитавани само от немюсюлмани |
Селища, обитавани само от мюсюлмани |
|
Бела река (дн. с. Бяла река, общ. Сухиндол) |
Габрова (гр.
Габрово) |
Акънджълар
(дн. с.Петко Славейков, общ. Севлиево ) |
|
Бериева (дн.
Бериево, общ. Севлиево) |
Гъбен (дн.
Гъбене, общ. Габрово) |
Али Факихлер
(впослед. мах. Овдин при с. Кормянско, общ. Севлиево, вер. изчез.) |
|
Богатова
(дн. с. Богатово, общ. Севлиево) |
Батошево (с.
Батошево, общ. Севлиево) |
Бара (изселено днес) |
|
Вирабива (дн. с. Врабево, общ.
Севлиево) |
Малкова
(изчезнало) |
Борика, с
друго име Хадъм чифтлиги |
|
Градниче
(дн. с. Градница, общ. Севлиево) |
Млечева (дн. с. Млечево, общ. Севлиево) |
Дерели (дн.
с. Горна Росица, общ. Севлиево) |
|
Градище (с.
Градище, общ. Севлиево) |
Сопот |
Дикинлер (на
юг.-изт.от с. Петко Славейков, изч.) |
|
Дебнева (дн.
с. Дебнево, общ. Троян) |
|
Доймушлар
(дн. изч.) |
|
Дебелчева
(дн. с. Дебелцово, общ. Севлиево) |
|
Идилер (с.
Дебелцово, общ. Севлиево) |
|
Димянова
(дн. с. Дамяново, общ. Севлиево) |
|
Малкочлу
(дн. с. Буря) |
|
Добромирка
(с. Добромирка, общ. Севлиево) |
|
Мумджълар
(юг.-зап. от Ловни дол) |
|
Душева (дн. с. Душево, общ Севлиево) |
|
Накшили
(изчезнало) |
|
Корманечка (с. Кормянско) |
|
Рахова (дн.
с. Ряховците) |
|
Крушовиче-и баля (дн. с. Крушево) |
|
Хаджъоглу
юрду (село в района на селата Идилево и Янтра) |
|
Крушовиче-и зир (с. Долно Крушево) |
|
Хоталич
(Хисар бейлю-и баля) |
|
Ломин дол (с. Ловнидол, общ. Севлиево) |
|
Чадърлъ-и
баля (дн. с. Сенник, общ. Севлиево) |
|
Рабива (с. Рабево, вер. изч.) |
|
Чадърлъ-и
зир (дн. с. Сенник) |
|
Мананлъ (неуст.) |
|
|
|
Маров дол (Марова) |
|
|
|
Серви (гр.
Севлиево) |
|
|
|
Сърбийе (дн.
село Малки Вършец, общ. Севлиево) |
|
|
|
Хирева (дн.
с. Хирево, общ. Севлиево) |
|
|
Данъчните рубрики за всички селища
от трета група и за голяма част от първа група свидетелстват както за
континуитет от времето на средновековната българска държава, така и за
чувствителна промяна в стопанската им характеристика и отглежданите
селскостопански култури. В началото на XVII в. селищата са включени в различни поземлени владения – тимари, зеамети и султански хасове. Поземлената рента на 72% от селищата (31) е съставна част на
приходите на тимарски владения, 9 от тях са включени в зеамети, а приходите от
селата Серви, Габрова и Рабива са в полза на султанските
хасове.
Богатата информация относно
паричните и натурални съставки на поземлената рента[38],
изразени в различни по тип и количество данъци и такси, откроява като два
основни поминъка на населението през XVI и XVII в. земеделието и
животновъдството.
С оглед на
континуитета ще посоча, че в данъчните рубрики на всички селища, регистрирани
към нахия Хотлич през 1613–1614, обитавани от немюсюлмани или „смесени“, се
открояват т.нар. традиционни данъци/вземания от времето на
средновековната българска държава: сено и дърва за огрев[39];
кокошка и хляб /погача[40]; свесла
грозде. С малки изключения те се вписват непосредствено след поземлено-личния
данък (испенч) за немюсюлмани. С тях се облагат само главите на
пълночленни домакинства, като размерът е точно фиксиран, може би и защото в
кануннамето на Сюлейман I размерът, времето на
събирането им и допусканите изключения – най-вече за категориите население със
специални задължения, са стриктно регламентирани[41].
Единствено размерът на данъка, обозначен като свесла грозде, варира. В
повечето случаи се равнява на 2 акчета, а в редки случаи – на по 1 акче. Освен
това той невинаги фигурира и в данъчната листа. Сред общо регистрираните 43
селища и една мезра подобно вземане не е отразено например в 8 от тях (Серви,
с. Малкова, с. Корманечка, с. Гъбен,
с. Крушовиче-и баля, с. Ломиндол, с. Градище, с. Сърбийе).
Сред факторите, обуславящи
развитието на земеделието, безспорно са природните дадености на региона –
разнообразният релеф, плътността на речната мрежа, почвите и благоприятните
климатични условия. Както разкрива данъчната листа на селищата, земеделието е
със сравнително добре изразена поликултурност. Водещо място, както и в цялата
страна, имат повсеместно отглежданите
зърнени култури – предимно пшеница и ечемик, по-малко ръж, овес и просо.
Важно е да се отбележи, че те са сред
групите вземания, които се предават в натура. Основна култура сред тях е
пшеницата. Производството й надвишава над два пъти добивите от ечемика в
повечето селища, а в някои селища – до три
(Серви, Дебнево, Сопот, Градище) или дори четири пъти, какъвто е случаят със с.
Млечево. Масовизирано е производството на овес, ръж и
просо.
Единствено за с. Гъбене липсват данни за началото и средата на XVI в., но в описа от 1613–1614 г. вече са фиксирани 15
килета овес заедно с фуражни смески от пшеница и ръж (махлют).
Прави впечатление, че отглеждането
на фуражни култури като фий например фигурира в данъчната листа на селища,
обитавани предимно от мюсюлмани – регистриран е само в описа от 1613–1614 г.
като десятък от сено на мюсюлманите, заедно с фий[42] и
по-често като десятък от сено и фий в общо 11 селища. В
останалите села са отбелязани най-вече изискваните сено и фуражни смески от
пшеница и ръж (махлют), по-рядко само овес.
Между стопанските култури, от които се събира
десятък и рядко парична равностойност, се отнасят и зърнобобовите насаждения. Сравнително масовизирано е разпространението на грах и леща. В описа от
1516–1517 г. в 6 селища са фиксирани между 1 и 2 килета грах като данъчно
задължение, като единствено в данъчната листа на с. Богатово са отбелязани 10
килета грах с равностойност 200 акчета[43]. Не се
забелязва особена разлика в разпространението на тази култура в средата на века
– в 8 селища е регистриран десятък от грах[44], но с
чувствително завишен обем за 3 от тях: Врабево и Богатово – по 6 килета;
Дамяново – 5 килета. Видима промяна настъпва през втората половина на XVI в. В описа от 1613–1614 г. десятъкът от леща и грах е фиксиран като
данъчно задължение в 31 селища (72%) на нахия Хоталич. Като селскостопанска
култура в данъчната листа на селата от региона инцидентно се появява и баклата,
но само в описните данни от 1541 – 1545 г. като десятъчно задължение на жителите на Врабево[45].
Размерът на изисквания десятък – 1 киле, както и единичната поява на тази
култура, разпространена в южните райони на страната, свидетелства по-скоро за
неуспешен опит за култивирането й.
Голяма е
групата на събиранията, налагани върху зеленчуците, плодовете и лозята,
фиксирани чрез повсеместно регистрирания сборен десятък от насажденията в
зеленчуковите градини, наричан йошр-и бостан или йошр-и бесатин.
Описните данни открояват зеленчукопроизводството като повсеместно разпространен
отрасъл, но информацията относно асортимента е твърде оскъдна. По-скоро
единични са отбелязванията на десятък от чесън (с. Бериево – само в описа от
1516–1517 г., в равностойност на 100 акчета) или на десятък от чесън и лук (с.
Дамяново – само в описа от 1613–1614 г., в равностойност на 65 акчета)[46]. Все
пак има основания да предположим, че са изнасяни и на пазара, още повече че в
Закона за пазарния бадж в града Лофча е отбелязано, че „за всяка кола лук и
чесън се взима бадж по четири акчета“[47].
Значим клон от стопанската отраслова структура на селищата в нахия Хоталич
е овощарството. Информацията, засвидетелствана в описните данни за XVI и началото на XVII в., е сравнително разнообразна.
В данъчната листа на по-голямата част от селищата фигурира „десятък от плодове“
с различна равностойност: в описа от 1516–1517 г. – между 50 и 120 акчета; в
регистъра от 1541–1545 г. – от 5 акчета (Крушовиче-и баля, дн. с. Крушево) до
150 и 184 акчета (с. Сопот и с. Градница)[48]. В
началото на XVII в. равностойността на десятъка достига до 800 акчета в с. Али Факихлер. В
немалко от селищата в коментираните описи е отбелязан освен десятък от плодове
и „десятък от орехи“, „десятък от плодове и орехи“, „приход от хасса орехи“,
„мезра орехи“, а в с. Рахова (дн. с. Ряховците) е вписан „приход от хасса
орехови дръвчета – 250 акчета“[49].
Подобен тип вписвания фигурират в 17 от селищата (повече от 40%) в описа от
1613–1614 г. В данъчната листа на село Млакочлу (дн. с. Буря) са регистрирани
три десятъка, свързани с този отрасъл: десятък плодове – 20 акчета, десятък от
орехи – 20 акчета и „десятък от овощни градини, заедно със старото Малкочлу –
200 акчета“[50].
Извън тази сравнително еднотипна информация, в описа от 1613–1614 г. е
отбелязан десятък върху череши, но единствено в данъчната листа на с. Дамяново
(с равностойност 20 акчета) и на с. Хирево (с 50 акчета равностойност)[51].
Макар информацията относно овощарството да е донякъде твърде обобщена, едва
ли е случайно, че в редица закони за баджа на отделни градове се конкретизират
постановките относно продажба на сухи и пресни плодове, тъй като селяните
очевидно имат излишъци за продажба на градския пазар[52].
Широкоразпространен отрасъл в общата производствена листа на почти всички
селища в нахия Хоталич са лозарството и производството на вино. Показателен е
фактът, че пазарната такса бадж-и шира/ ресм-и бадж-и шира (пазарна
такса за продажба на шира), ресм-и бадж-и хамр (пазарна такса за
продажба на вино) фигурират самостоятелно или групирана с други такси във
всички коментирани муфассал дефтери. В началото на века в данъчната листа на
повече от 40% от селищата (17) в изследвания регион е отбелязана таксата бадж-и
шира, групирана с таксите ниябет,
а в с. Врабево – с таксата брачно ложе (ресм-и гердек ве бадж-и шира)[53]. В
муфассал дефтера от 1541–1545 г. тя е вписана по същия начин в 19 селища в
рамките на общия приход от ниябет
и бадж-и шира[54], поради което размерът й трудно би могъл да
се уточни. В 15 селища в описа от 1613–1614 г., извън десятъците от
шира, фигурира данъкът бадж-и шира/ ресм-и бадж-и шира, а
в четири от тях – ресм-и бадж-и хамр. Фиксираният почти повсеместно
„поземлен данък от лозята на мюсюлманите“ в данъчната листа на някои „смесени“
и изцяло мюсюлмански села позволява, от друга страна, да се проследи развитието
на този отрасъл и сред мюсюлманското население. Налагането на лозарството като
масов отрасъл в повечето села от региона намира отглас и в топонимията. Редица
местности в Дебнево например и днес носят названията „Лозята“, „Старите лозя“,
„Баловски лозя“ и пр. (виж Таблица 2)
Широкото разпространение на лозарството и значителните
добиви от него дават възможност на селяните да отделят по-голям излишък, който
става обект на размяна, а в селищата, където липсва развито лозарство, виното
се внася отвън. За да се увеличат приходите на съответните тимариоти и заими,
централната османска власт зачислява в тяхна полза пазарните такси ресм-и
бадж-и шира и ресм-и бадж-и хамр, което се оказва масова
практика в селищата от каза Хоталич, макар тя да е в противоречие със
законодателните норми. Фиксираният начин на продажба на вино или шира от страна
на производителите в издадените закони за пазарния бадж на локално ниво (Ловеч,
Търново, Враца и др.) разкрива облекченията за производителите. В Закона за
пазарния бадж на Търнова се постановява дословно следното: „Ако местен
неверник, който издължава десятъка си с бъчви шира от собственото си лозе, не
се взима бадж“. В същото време се регламентира различна стойност на баджа при
положение, че ширата или виното се внася в бъчви „отвън“ – 8 акчета в първия
случай и 15 акчета във втория[55].
От влакнодайните растения, поне според описните данни, се отглежда най-вече
лен, масово разпространен в изследвания регион, като в селищата с мюсюлманско и
„смесено“ население задължително се конкретизира размерът му за мюсюлманите. В
описните данни от 1613–1614 г. за Врабево например е фиксиран 250 акчета десятък от лен за „неверниците“ и
160 акчета „десятък от лен на мюсюлманите“[56]. Не без
значение за масовизираното отглеждане на лен е фактът, че в Закона за
пазарния бадж на града Ловеч е регламентирана таксата при продажбата му:
„Ако дойде с конски товар лен, взимат се две акчета бадж“[57].
Конопът е фиксиран като отглеждана влакнодайна култура единствено в селата
Дебнево и Малкова и то само в описните данни от 1613–1614 г.[58]
Размерът на облагането – 50 акчета, оставя впечатление за инцидентна поява.
Сравнителният анализ на обобщените регистрови данни очертава свиневъдството
и отглеждането на дребен и едър рогат добитък като едни от основните ресори на
скотовъдството. Освен конкретните данъчни облагания от типа „данък върху свини“, „ресм-и божик“ (данък върху свинете, угоявани за Коледа), „данък върху пасбища и дребен
рогат добитък“, „данък кошари“ и пр., за
разпространението им свидетелстват и маргиналиите към имената на данъкоплатците
като говедар (в селата Бериево, Млечево, Добромирка)[59], и широко срещаното сред двете конфесии чобан. Като индикация за
континуитет в следваните традиции би следвало да се разглежда вписаният „данък горнина“
към данъчната листа на няколко села в описа от 1613–1614 г. – Градница,
Млечево, Батошево, Хирево, Ловни дол – заплащан годишно в размер от 100, 200,
50, 20 и 120 акчета[60]. Едва
ли е случайно, че данъкът, заплащан от зависимото население в средновековната
българска държава срещу правото за ползване на планински пасбища, е отбелязан с
българското си название точно във въпросните селища, съществували най-вероятно
в рамките на средновековната българска държава. За останалите селища например
се използват названията „ресм-и отлак“ (данък върху пасбища), „ресм-и йайлак“ и
„ресм-и къшлак“ (данък върху летни и зимни планински пасбища) и пр.
Друг един традиционен за българите поминък – пчеларството, е водещ за
региона на нахия Хоталич, както свидетелстват повсеместното облагане с „десятък от кошери“ през целия XVI в. и впечатляващият му размер. В описните данни от 1516–1517 г. стойността
му достига до 2020 акчета (с. Богатово), 1700 акчета (с. Градница), 1340 акчета
(с. Дамяново), 800 акчета (с. Сопот) и 743 акчета (с. Добромирка), като в
повечето селища варира между 150, 234, 250, 350, 430, 550 акчета. По-скоро
инцидентни са облаганията в размер, по-нисък от 100 акчета. Сравнително
по-ниски стойности са регистрирани в описа от 1541–1545 г. – 1340 акчета (с.
Дамяново), 930 акчета (с. Градница), 682 акчета (с. Добромирка), 650 акчета (с.
Душево), 556 акчета (с. Дебнево), 550 акчета (с. Батошево) и др. Обяснението може
да се потърси и в чувствителния спад на демографските показатели. Тази вероятно
е причината за различните стойности на десятъка върху кошери в описните данни
от 1613–1614 г. – в пъти по-ниски от тези от 1516–1517 г. – 500 акчета (с.
Богатово), 488 акчета (с. Али Факихлер), 426 акчета (с. Малкочлу), 400 акчета
(с. Малкова) и др. Сред селищата фигурират две изцяло мюсюлмански села – с. Али
Факихлер и с. Малкочлу, а в с. Дебнево, в което се наблюдава чувствително
нарастване на мюсюлманския елемент[61],
десятъкът е вписан като „десятък от кошери, заедно с [кошери] на мюсюлмани –
200 [акчета]“[62].
Причините, разбира се, биха могли да бъдат и други, включително и укриване на
наличността от страна на данъкоплатците.
Интересен щрих в селскостопанската характеристика на селищата от нахия
Хоталич внася „десятъкът от пашкули“, вписан в данъчната листа на 11 селища в
края на XVI в. – Малкова, Врабево, Дебнево, Добромирка и други – в размер между 10,
15, 20, 30, 63, 80, и 140 акчета[63]. Може
само да се предполагат причините, довели до сравнителното масовизиране на
бубарството, тъй като в описите от 1516–1517 г. и от 1541–1545 г., подобен
десятък е фиксиран само за с. Добромирка, съответно в размер от 20 и 32 акчета[64].
Появата му би могла да се разисква и с оглед традициите в бубарството в
средновековната българска държава и развитието му след османското завоевание на
територията на Търновска каза, към която административно се числят
коментираните селища.
Развитата речна мрежа в региона дава възможност масово да се използват предимствата
на водната сила, което се доказва от многото воденици караджейки и тепавици,
регистрирани в муфассал дефтерите през целия XVI в. В три от селищата (с. Добромирка, с. Бяла река и с.
Али Факихлер, дн. Оходин)[65] в
началото на XVI в. са регистрирани и вятърни воденици. Един съпоставителен преглед на
данните за отделните селища разкрива тенденция към максималното използване на
водната сила, като в края на века в отделни селища (Габрово, Батошево,
Градница, Кормянско и др.) са регистрирани по 6, 8, 11 воденици караджейки и
тепавици. Само като илюстрация ще посоча неколкократното нарастване на
водениците в Дебнево (14 воденици и 1 тепавица)[66].
Твърде ограничена е информацията в описните данни за развитието на
занаятите през този период, сведена най-вече до конкретните им обозначения към
имената на данъкоплатците.
Интерес предизвиква донякъде уникалната по своето съдържание информация
относно развитието на дървообработването в региона на голямото село Дебнево,
съдържаща се в муфассал дефтера от 1613–1614 г.: „Десятък от местността [на име] пасища Хергеле аланъ и Чобан.
За да плащат наема си, дърварите от околността на споменатите пасища бичат
дъски и на 30 дъски дават по една на своя спахия“[67]. Самото облагане почти точно съответства на
пазарната такса за дъски, конкретизирана в Закона за пазарния бадж на града
Търново: „За кола с дъски и малки греди се взима по една дъска бадж. Ако
дойде пълна кола с дебели дъски, талпи и колове за дворове и градини, за всяка
кола се взима по 1 акче бадж“[68].
Макар и инцидентни, данните са безспорно значими за изследване на генезиса на
този понастоящем емблематичен за региона поминък, още повече, че почти във в
почти всички закони за пазарния бадж на локално ниво са регламентирани
пазарните такси за продажби на дървен материал за огрев и строителство
(дъски – бичени и цепени, греди, колове, върлини, летви, талпи, липови кори и
пр.).
***
Разбира се, трудно е да се възстанови картината на
градския пазар само въз основа на кануните и кануннаметата, които съдържат
информация за всички възможни случаи, или конкретните записи в муфассал
дефтерите, които регистрират най-вече обема на пазарната дейност или отделни
пазарни такси. Приложените
дедуктивен, условно казано, и индуктивен метод спрямо вписаните данъци и такси
в данъчните рубрики на отделните селища разкриват не само целия набор от
отглеждани култури и специфичен поминък на населението, но и дават възможност
да се откроят онези отрасли в общата производствена характеристика на селищата
от нахия Хоталич, насочени към пазара. Сред тях с красноречиво
засвидетелстваните си показатели в данъчните рубрики се открояват повсеместно
отглежданите зърнени култури; лозарството и производството на вино;
зеленчукопроизводството и овощарството; пчеларството и скотовъдството. Макар и
с недотам впечатляващ жителски състав, в края на XVI и началото на XVII в. Севлиево се утвърждава не
само като административен център на нахия Хоталич, но и като значимо пазарно
средище, което успешно интегрира обмена на богатата селскостопанска продукция
на 43-те селища в региона, включително и на в пъти по-внушителното с
демографията си голямо дербенджийско село Габрово.
ПРИЛОЖЕНИЯ
Приложение 1. Опис (фихрист) на селищата в нахия
Хоталич в муфассал дефтер от 1613–1614 г., BOA – İstanbul, TD 718, с. 646
Приложение 2. Развитие на лозарството и производството на вино в нахия
Хоталич по данни на муфассал дефтерите от XVI и XVII век
|
Село |
десятък от шира (във ведра/медрета и акчета) |
бадж-и шира (ниябет и бадж-и шира
) в акчета |
бадж-и хамр в акчета |
||||||
|
1516– 1517 г. |
1541– 1545 г. |
1613– 1614 г. |
1516– 1517 г. |
1541– 1545 г. |
1613– 1614 г. |
1516– 1517 г. |
1541– 1545 г. |
1613– 1614 г. |
|
|
Бара
(изселено днес) |
|
|
|
20 |
|
|
|
|
|
|
Батошева
(дн. Батошево) |
|
35 в, 175 а |
20 в, 100 а |
|
100 |
|
|
|
15 |
|
Бериова
(дн. Бериево) |
|
|
250 |
|
|
45 |
|
|
|
|
Бела река (дн. Бяла река) |
40 в, 200 а |
|
100 в, 500 а |
150 |
|
210 |
|
|
|
|
Богатова
(дн. Богатово) |
25 в, 125 а |
25 в, 125 а |
60 в, 300 а |
150 |
130 |
|
|
|
77 |
|
Вирабива (дн. Врабево) |
|
32 в, 160 а |
150 в, 750 а |
220 |
360 |
|
|
|
60 |
|
Габрова (гр.
Габрово) |
|
280 м, 1400
а |
|
100 |
1500 |
100 |
|
|
|
|
Градище-и зир
(дн. Градище |
15 в, 75 а |
10 в, 50 а |
|
100 |
90 |
|
|
|
|
|
Граднича
(дн. Градница) |
60 в, 300 а |
46 в, 230 а |
40 в, 200 а |
250 |
360 |
|
|
|
|
|
Гъбян (дн.
Гъбене) |
|
|
|
300 |
250 |
20 |
|
|
|
|
Дебелчева
(дн. Дебелцово) |
|
|
10 в, 50 а |
|
30 |
|
|
|
|
|
Дебнева (дн.
Дебнево) |
50 в, 250 а |
53 в,
265 а |
50 в, 250 а |
250 |
275 |
150 |
|
|
|
|
Димянова
(дн. Дамяново) |
30 в, 150 |
30 в, 150 а |
80 в, 400 а |
160 |
150 |
30 |
|
|
|
|
Добрамирка
(дн. Добромирка) |
50 в, 250 а |
145 в, 730 а |
140 в, 700 а |
400 |
350 |
100 |
|
|
|
|
Душева (дн.
Душево) |
|
|
60 в, 300 а |
|
150 |
60 |
|
|
|
|
Корманечка (дн. Кормянско) |
|
|
5 в, 25 а |
|
|
|
|
|
|
|
Крушовиче-и баля (дн. Крушево) |
|
15 в, 75 а |
10 в, 50 а |
100 |
10 |
30 |
|
|
|
|
Крушовиче-и зир (дн. Крушево) |
|
|
|
|
|
50 |
|
|
|
|
Ломни дол/ Ломин дол (дн. Ловни дол) |
|
|
|
120 |
90 |
150 |
|
|
|
|
Малкова (изчезнало) |
|
|
10 в, 50 а |
|
|
|
|
|
40 |
|
Мананлъ (неуст.) |
|
|
1 в, 5а |
|
|
|
|
|
|
|
Маров дол, с друго име Марова (изч.) |
30 в, 150 а |
|
100 в, 500 а |
150 |
|
|
|
|
|
|
Млечева (дн. Млечево) |
20 в, 100 а |
30 в 150 а |
10 в, 50 а |
100 |
190 |
15 |
|
|
|
|
Рабива (с. Рабево) |
|
|
1 в, 5а |
|
|
15 |
|
|
|
|
Сопот (изчез.) |
65 в, 325 а |
70 в, 350 а |
120 в, 600 а |
220 |
160 |
50 |
|
|
|
|
Хирева (дн. Хирево) |
65 в, 325 а |
|
100 в, 500 а |
|
|
100 |
|
|
|
|
Чадърлу-и
баля (дн. Сенник) |
|
|
|
|
320 |
|
|
|
|
REFERENCES:
Andreev, St 1992, ‘On the dating of the detailed Ottoman Registers (mufassal
defters) from the 15th–16th century’, Istoricheski pregled, no. 1–2, pp. 154–170. [Андреев, Ст 1992, „За
датировката на подробните османски регистри (муфассал дефтерите) от ХV–ХVІ в.“, Исторически
преглед, кн. 1-2, с.
154–170].
Andreev,
St & Temelski, H 2018, Selected Ottoman
Sources for Sevlievo and the Kaza of Sevlievo, Sevlievo: „M-Pres“ OOD - Sevlievo. [Андреев, Ст & Темелски, Х 2018, Подбрани османски извори за Севлиево и
Севлиевска каза,
Севлиево: „M-Прес“ OOD - Севлиево].
Ganev,
N 1925, Pages from the history
of the town of Sevlievo, Veliko Tarnovo: Temenuga. [Ганев, Н 1925, Страници
от историята на града Севлиево, Велико
Търново: Теменуга].
Gradeva,
R 1989, ‘The Imposition of the Kadi Institution in the
Balkans and Its Place in the Provincial Administration (14th –
beginning of the 16th century)’, Balkanistika, no. 3 pp.
33–53. [Градева, Р 1989 „Налагането на кадийската институция на Балканите и
мястото й в провинциалната администрация (ХІV – началото на ХVІ в.)“, Балканистика, 3, с. 33–53].
Dimitrov,
S 1968, ‘About the Dating of some Ottoman
Registers from the 15th century’, Izvestiya na balgarskoto istorichesko druzhestvo, XXVІ, pp. 241–244. [Димитров, С 1968, „За датировката на някои османски регистри от ХV в.“, Известия на българското историческо дружество“, XXVІ, с. 241–244].
Ivanova,
S 1995, ‘The cities in the Bulgarian
lands in the 15th century’, in Hristova, B (ed.) The Bulgarian Fifteenth Century. A
Collection of Papers on the Bulgarian general and cultural history in
the 15th century, Sofiya: Izdatelstvo na NBKM, pp. 53–66. [Иванова, С 1995, „Градовете в българските земи през ХV в.“, в: Христова, Б. (ред.) Българският
петнадесети век. Сб. с доклади за българската обща и културна история през ХV
в., София : Издателство на НБКМ, с. 53–66.]
Inalcik, H 1973, The Ottoman Empire. The
Classical Age. 1300–1600, New York: Praeger Publishers.
Kiel,
M 1998, ‘Spread of Islam in the
Bulgarian village during the Ottoman era’,
in Gradeva, R & Ivanova,
S (eds), Muslim
culture in Bulgarian lands. Studies, vol. 2,
Sofiya: Mezhdunaroden tsentar po problemite na maltsinstvata i kulturnite
vzaimodeystviya, pp. 56–125. [Кил, М 1998, „Разпространение
на исляма в българското село през османската епоха“, в: Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания, Т. 2.
Градева, Р & Иванова, С (съст.), София: Международен
център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, с. 56–125].
Kiel, M 2005, ‘Selvi’,
in Kiel, M People and settlements in Bulgaria during the Ottoman
period. Collected works, Sofiya: Izdatelstvo AMICITIA, pp. 274–275. [Кийл, М 2005, „Селви“, в: Кийл, М Хора и селища в България през османския
период. Събрани съчинения, София: Издателство AMICITIA, с. 274–275].
Kovachev, N & Yonkov, H (eds.) 1970, Sevlievo and the Sevlievo Region. Studies, materials and documents, vol. 2.
Sofiya: NS OF. [Ковачев, Н & Йонков, Х (съст.) 1970, Севлиево и Севлиевският край.
Изследвания, материали и документи, Т. 2. София: НС ОФ].
Kovachev, R 1997, Inventory of the Nikopol Sanjak
from the 80s of the 15th Century. Translation and Commentary of
a Newly Discovered Timar inventory from the Last Quarter of the
15th Century, Preserved in the National Library “St. St. Cyril and Methodius”, Ed. by Corresp. member Prof. Str. Dimitrov, Sofiya: Izdatelstvo na NBKM. [Ковачев, Р 1997, Опис на Никополския санджак от 80-те години на ХV в. Превод и коментар на новооткрит тимарски опис от
последната четвърт на ХV в., съхраняван в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Под ред. на чл.-кор. проф. Стр.
Димитров, София: Издателство на НБКМ].
Kovachev, R 2001, ‘The nahi
of Hotalich at the beginning of the 17th century – Settlements, Population, Elements of Economic
Development’, Studia Balcanica, vol. 23. Studies in Honor of
Corresponding Member Prof. Strashimir Dimitrov, pp. 260–285. [Ковачев, Р 2001, „Нахията
Хоталич в началото на ХVІІ в. – селища, население, елементи от стопанското
развитие“, Studia Balcanica, Т. 23. Изследвания в чест на чл.-кор. проф. Страшимир Димитров, с. 260–285].
Mutafova,
Kr 2016, ‘Medieval Fortresses in the
Region of Lovech and Troyan in the Ottoman Documents from the 16th Century’,
in The Great Asens. A Collection of Papers from the Conference Devoted to
the 830th anniversary of the uprising of the brothers Peter and Assen, the
beginning of the Second Bulgarian Kingdom and the proclamation of Turnovo as
the capital of Bulgaria and 780 years of the legitimate resumption of the
Bulgarian Patriarchate, Veliko Tarnovo: Izdatelstvo
Abagar, pp. 537–557. [Мутафова, Кр 2016, „Средновековни крепости в региона на Ловеч и
Троян в османски документи от XVI
век“, в: Великите Асеневци:
Сборник с доклади от конференция, посветена на 830 години от въстанието на
братята Петър и Асен, началото на Второто българско царство и обявяването на
Търново за столица на България и 780 години от легитимното възобновяване на
българската патриаршия, Велико Търново: Издателство Абагар, с. 537–557].
Mutafova,
Kr 2019, ‘Islam and Christianity in Sevlievo (Servi / Selvi) in the Ottoman
documentation from the 16th –18th century (On Some Controversial Issues
regarding the Early History of the Town)’, Izvestiya na Regionalen istoricheski muzey – Veliko Tarnovo, vol. 33. pp. 291–311. [Мутафова, Кр 2019, „Ислям и християнство в
Севлиево (Серви/ Селви) в османската документация от XVI – XVII в. (За някои спорни въпроси относно ранната история на града)“, Известия
на Регионален исторически музей – Велико Търново, Т. 33, с. 291–311].
Radushev, Evg & Kovachev, R 1996, Inventory
of Registers from the Istanbul Archive at the General Directorate of State Archives of the
Republic of Turkey, Sofiya: Izdatelstvo na NBKM. [Радушев, Евг & Ковачев, Р 1996, Опис на
регистри от Истанбулския османски архив към Генералната дирекция на държавните
архиви на Република Турция. София: Издателство на НБКМ].
Simeonov, S & Stanilov, S 2007, Hotalich: The Medieval Fortress Town near Sevlievo, Sevlievo: M-Press. [Симеонов, С & Станилов, С 2007, Хоталич: Средновековният град-крепост край Севлиево, Севлиево:
М-Прес].
Temelski, H 2006a, Male Monastery of
Batoshevo “The Assumption of the Holy Virgin Mary”, Sofiya: IK Sineva. [Темелски, Х 2006а, Батошевски мъжки манастир „Успение Пресвятие Богородици“, София: ИК Синева].
Temelski, H 2006b, Greetings from Sevlievo (Collection of articles), Sofiya: IK Sineva, [Темелски, Х 2006б, Поздрав
от Севлиево (Сборник статии), София: ИК Синева].
Tsvetkova, B 1963, ‘On the issue of market
and port duties and taxes in some Bulgarian cities in the 16th
century’, Izvestiya na Instituta za istoriya, vol. 13, Sofiya, pp.
183–232. [Цветкова, Б 1963, „Към въпроса за пазарните и пристанищни мита и такси в някои
български градове през XVI в.“, Известия на Института за история, Т. 13, София, с.
183–232].
Tsvetkova,
B 1972, Studies of the Urban Economy in the 15th – 16th Centuries, Sofiya: Izdatelstvo Nauka i izkustvo. [Цветкова, Б 1972,
Проучвания на градското стопанство през XV–XVI век, София: Издателство
Наука и изкуство].
Turkish Sources of the Bulgarian History, 1964, vol. 1, Sofiya:
Izdatelstvo na BAN. [Турски извори за българската история, 1964, Т. 1. София:
Издателство на БАН].
Turkish Sources of the Bulgarian History, 1966, vol. 2, Sofiya: Izdatelstvo na BAN. [Турски извори за българската история, 1966, Т. 2. София:
Издателство на БАН].
Turkish sources for Bulgarian history,
2001, vol. 8, Sofiya: Glavno
upravlenie na arhivite pri Ministerskiya savet. [Турски извори за българската история, 2001, Т. 8. София: Главно
управление на архивите при Министерския съвет].
Turkish Sources on the History of Law in
the Bulgarian Lands, 1961, vol. 1, Sofiya: Izdatelstvo
na BAN. [Турски
извори за историята на правото в българските земи, 1961, Т. 1.
София: Издателство на БАН].
Turkish Sources on the History of Law in
the Bulgarian Lands, 1971, vol. 2, Sofiya: Izdatelstvo na BAN. [Турски извори по историята на правото в
българските земи, 1971, Т. 2. София: Издателство на БАН].
Yonkov, H (ed.) 1967, Sevlievo and the Sevlievo region. Research,
materials and documents, vol. 1. Sofiya: NS OF. [Йонков, Х
(ред. и съст.) 1967, Севлиево и Севлиевският край. Изследвания, материали и
документи, Т. 1. София: НС ОФ].
Yonkov, H, Kovachev, N & Panov, Y (eds.) 1986, Sevlievo and the Sevlievo region during the Revival, Sofiya: NS OF. [Йонков, Х, Ковачев, Н & Панов, Й (съст.) 1986, Севлиево
и Севлиевският край през Възраждането, София: НС ОФ].
Correspondence
address:
Krassimira Mutafova –
Professor, PhD
“St Cyril and St Methodius” University of Veliko Tarnovo
Department of Ancient and Medieval History of the Faculty of History
2 T.
Turnovski str 5003 Veliko Tarnovo
Tel.:
(+ 359) 886 95 99 36
E-mail: kmutafova@mail.bg, k.mutafova@ts.uni-vt.bg
https://orcid.org/0000-0003-3373-3721